Да си прочут не е красиво,
Не то ни дава висота.
Ненужно е да бдиш ревниво
Над разни папки и листа.
Творецът се самоотдава,
Не вдига врява там и тук.
И срамно е, че носи слава
Тоз, който сам е грозен звук.
Но чужд на всяко самозванство,
Живей ти своя дял така,
Че утре време и пространство
С любов да ти дадат ръка.
И нека нещо все нестига
И все да бъде все до край.
В съдбата си, а не на книга
Големи кръстове чертай.
И нека в пълна неизвестност
Се губят твоите дела.
На есен, както цяла местност,
Потъна в млечната мъгла.
След теб четци и книговеди
Ще дирят твоите черти.
Но сам разгроми от победи
Недей разграничава ти.
И славно, някога за показ
Несменяй образ и език.
Живей и жив бъди, и толкоз
До най-последния си миг.
А ето и оригинала, който е на руски език. :)
Быть знаменитым некрасиво.
Не это подымает ввысь.
Не надо заводить архива,
Над рукописями трястись.
Цель творчества - самоотдача,
А не шумиха, не успех.
Позорно, ничего не знача,
Быть притчей на устах у всех.
Но надо жить без самозванства,
Так жить, чтобы в конце концов
Привлечь к себе любовь пространства,
Услышать будущего зов.
И надо оставлять пробелы
В судьбе, а не среди бумаг,
Места и главы жизни целой
Отчеркивая на полях.
И окунаться в неизвестность,
И прятать в ней свои шаги,
Как прячется в тумане местность,
Когда в ней не видать ни зги.
Другие по живому следу
Пройдут твой путь за пядью пядь,
Но пораженья от победы
Ты сам не должен отличать.
И должен ни единой долькой
Не отступаться от лица,
Но быть живым, живым и только,
Живым и только до конца.
понеделник, 3 март 2008 г.
четвъртък, 28 февруари 2008 г.
Дихание
И пак седя сама отнесена в полумрака,
ръцете ми докосват я и в нея се преливат
Усещам тръпките донесени от самотата
и жадно търся в звуците й сила
Докосвам нежните й струни бавно
и тоновете леко един през друг затихват
мелодиите бавно в спомени прелитат
а тъгата сладостно се носи, в дихание прелива
Дали да вярвам в красотата,
или просто да се премирявам.
Дали да се отдам на самотата,
или да се боря, да продължавам пак да вярвам?!
В мечти отнесени мелодията свършва,
а отговора пак е толкова далечен
проблясък кратък в миг ми вдъхва,
но хвана ли го - ще е вечен...
ръцете ми докосват я и в нея се преливат
Усещам тръпките донесени от самотата
и жадно търся в звуците й сила
Докосвам нежните й струни бавно
и тоновете леко един през друг затихват
мелодиите бавно в спомени прелитат
а тъгата сладостно се носи, в дихание прелива
Дали да вярвам в красотата,
или просто да се премирявам.
Дали да се отдам на самотата,
или да се боря, да продължавам пак да вярвам?!
В мечти отнесени мелодията свършва,
а отговора пак е толкова далечен
проблясък кратък в миг ми вдъхва,
но хвана ли го - ще е вечен...
четвъртък, 3 януари 2008 г.
Не мога да си простя - single
Поне веднъж в живота си всеки от нас е грешил,
Дори и прошка да проси, сам не може да си прости.
Никой не може да знае какво зло го дебне навън
И ако няма приятел превзема го, дори и на сън
Тежък е живота, когато няма на кого да се довериш.
Страшна е съдбата, щом нямаш никого до себе си.
Злоба, завист и омраза обсебват те и вече не си ти.
Сам на този свят оставаш, намразваш себе си дори.
Всеки от нас може би знае колко много боли,
Да нараниш приятел, да го караш да лее сълзи.
Всеки от нас със сигурност знае как ужасно боли,
Да загубиш приятел, да си причина да се съкруши.
А щом си имаш приятел ти усещаш, че си жив
И успееш ли да си го запазиш, животът ти става красив.
Ако обидиш приятел, той винаги ще ти прости,
Не ще те кара да страдаш, а просто ще те подкрепи.
Тежък е живота, когато няма на кого да се довериш.
Страшна е съдбата, щом нямаш никого до себе си.
Злоба, завист и омраза обсебват те и вече не си ти,
Сам на този свят оставаш, намразваш себе си дори.
Всеки от нас може би знае колко много боли,
Да нараниш приятел, да го караш да лее сълзи.
всеки от нас със сигурност знае как ужасно боли,
Да загубиш приятел, да си причина да се съкруши.
Прости ми, приятелко моя, не разбрах как злото ме сломи,
За твоя живот бих дал моя, през Ада бих минал дори.
Просто аз не съм вярвал, че има хора чак толкова зли,
Да ме накарат да те наранявам... О, не, спри! Аз не искам, боли!
2004
Дори и прошка да проси, сам не може да си прости.
Никой не може да знае какво зло го дебне навън
И ако няма приятел превзема го, дори и на сън
Тежък е живота, когато няма на кого да се довериш.
Страшна е съдбата, щом нямаш никого до себе си.
Злоба, завист и омраза обсебват те и вече не си ти.
Сам на този свят оставаш, намразваш себе си дори.
Всеки от нас може би знае колко много боли,
Да нараниш приятел, да го караш да лее сълзи.
Всеки от нас със сигурност знае как ужасно боли,
Да загубиш приятел, да си причина да се съкруши.
А щом си имаш приятел ти усещаш, че си жив
И успееш ли да си го запазиш, животът ти става красив.
Ако обидиш приятел, той винаги ще ти прости,
Не ще те кара да страдаш, а просто ще те подкрепи.
Тежък е живота, когато няма на кого да се довериш.
Страшна е съдбата, щом нямаш никого до себе си.
Злоба, завист и омраза обсебват те и вече не си ти,
Сам на този свят оставаш, намразваш себе си дори.
Всеки от нас може би знае колко много боли,
Да нараниш приятел, да го караш да лее сълзи.
всеки от нас със сигурност знае как ужасно боли,
Да загубиш приятел, да си причина да се съкруши.
Прости ми, приятелко моя, не разбрах как злото ме сломи,
За твоя живот бих дал моя, през Ада бих минал дори.
Просто аз не съм вярвал, че има хора чак толкова зли,
Да ме накарат да те наранявам... О, не, спри! Аз не искам, боли!
2004
Пътят към Смъртта
Нека моите послледни дни,
бъдат поне малко по-добри,
защото малко хора по света
така са близо чувствали смъртта!
И нека никой като мен
да не попада в този плен,
защото моята душа сега
вижда само пътя към смъртта....!
1999г.
бъдат поне малко по-добри,
защото малко хора по света
така са близо чувствали смъртта!
И нека никой като мен
да не попада в този плен,
защото моята душа сега
вижда само пътя към смъртта....!
1999г.
Стена от Лед
Страстта напира вътре в мен,
непомня вече откога тя в мен се сбира.
Сладък...с усещане за утрешния ден,
аз чакам с трепет, отново да те видя.
Неискам повече да чакам, да тъгувам,
горещо аз желая да те имам.
Бъди до мен! С нежност те рисувам,
в спомвн сладък вечно да те имам.
Бях забравила какво е да обичаш,
тъй дълго е сърцето ми от лед покрито,
сълзите вътре парещи се стичат,
в стени се блъскат..., в спомена от нещо скрито.
Спаси ме, моля те, не ме обричай,
на вечна хлад, самотен мрак безличен,
спаси ме, не ме оставяй
да се скитам изгубена...безкрайно аз да тичам!
Спаси ме, моля те,
спаси ме!
непомня вече откога тя в мен се сбира.
Сладък...с усещане за утрешния ден,
аз чакам с трепет, отново да те видя.
Неискам повече да чакам, да тъгувам,
горещо аз желая да те имам.
Бъди до мен! С нежност те рисувам,
в спомвн сладък вечно да те имам.
Бях забравила какво е да обичаш,
тъй дълго е сърцето ми от лед покрито,
сълзите вътре парещи се стичат,
в стени се блъскат..., в спомена от нещо скрито.
Спаси ме, моля те, не ме обричай,
на вечна хлад, самотен мрак безличен,
спаси ме, не ме оставяй
да се скитам изгубена...безкрайно аз да тичам!
Спаси ме, моля те,
спаси ме!
Абонамент за:
Публикации (Atom)